Често са ми казвали че съм "карък с мацките" (най-учтивата версия). В момента си нямам приятелка и започвам да усещам все по-често нуждата от такава. Но не се спуквам от търсене. Успокоявам се с мисълта че съм наясно с понятието "обич" както и умението ми да обичам истински, всеотдайно … при отдала ми се възможност. (Да ама, едно е да знаещ, а пък да го правиш си е друго!)
Обаче да си сам … сутрин … обед … и най-вече преди да заспиш, си е доста подтискащо ежедневие; Да няма с кого да упражняваш това обичта която чувстваш. Лека полека изчезва нуждата да я запазваш, навлиза апатията, отваряща вратата за омразата, алчността, и злобата.
Слава боговете, преди четири години ме сполетя 
единственото нещо способно да се бъде правилния буфер между самотата --> неврозата. Моя малък Шуши.
Това същество, което освен очебийния чар, превземаща сладурщина … се оказа един безкраен източник на светлина върху моя собствен характер. Както го наричам понякога: моя учител по психология.
Преди да споделя последният ми урок на професор Шуши бих желал да отбележа че той е порода бигъл, надарен богато с цялото любвеобвилно общуване, палуване, щуреене, и душене което им е присъщо. Той е истински ловджия. Аз не съм!
Дизайнер съм, работя зад бюро по цял ден … което ме е карало няколко пъти да ми е искрено тъжно за битовата ситуация на Шуши и мен -- Не съм способен да му предоставя нужното пространство и физическо разтоварване. Веднъж даже се запитах "Дали пък да не го дам на някой (с двор) – там ще е щастлив, ще тича, ще бъде себе си." Даже се бях навил…
Съшия ден като се прибрах в къщи като станах свидетел за пореден път на най-искрената непокварена обич която някога са ми демонстрирали – такива целувки, такова махане с опашка (като беше мъничък дори се припикаваше от кеф мъничко като ме видеше да отварям вратата)
Осъзнах че той също ще бъде съкрушен без мен както аз бих бил без него. Дори и да го пусна да тича, все ще трябва да се спре някога … и бих му липсвал! И тогава установих че той е моето щастие и това да му доставям аз щастие е по-важно за мен от всичко друго…
Днес сутринта, си излязохме рутинно, да си задоволи той нуждите преди да тръгна за работа. По принцип Бигълите търсят следи, те това правят. Аз отдавна съм разбрал че е безсмислено да очаквам от него нещо друго … което свежда моята функция по време на всяка наша разходка в това да го държа под око защото той със сигурност идея си няма за сто и незнам-си-колкото различни начина чрез които може да го сполети гибел в този свиреп човешки свят.
_______ Още през първате седмица на нашето съдружие аз направих благоразумието да се позаинтересувам за подробностите на това да се гледа бигъл и кучета като цяло защото до тогава всичкото ми опит беше основно "втора-ръка" и то не кой-знае колко богат.
Когато прочетох с какво богатство съм се сдобил всъщност си дадох дума че ще се държа с него като с достоен приятел и няма да го юркам да чупи разни стойки, носи чехли или други там типични циркаджилъци.
До голяма степен съм доволен от резултата зашото благодарение на взаимно демонстрираната обич, уважение и разбиране втората реплика която чувам по негов адрес всеки път като ни види непознат е колко "много слуша" (първата бидейки "колко е сладък" разбира се).___________
Та днес, както всеки път, го отвързах да си души миризмите, а аз продължих устремено напред разтревожен да не закъснея за работа. Подсвирквах периодично та да го подсетя да пази строй.
Като се обърнах по едно време не го видях никъде! "Видял е някъв друг шаро и е отишъл да се видят" си рекох, тъй като и това му поведение е в реда на нещата.
Започнах да свиря по устремено, и да му викам името. Нито следа от сладурчото на хоризонта! Започнах да се притеснявам, и в същото време да се моля да се вясне че да не ми се налага да го "възпитавам" Когато това се случи не само изглеждам ами и се чуствам като някъв садист.
Цяла вечност, траеща пет минути, съм свирил и крещял и ето че го зърнах да препуска към мен. Като ме видя, и усети от далече че съм бесен, се спря и взе да върви плахо плахо… в очакване на пердах. НЯМАШЕ ДА МУ СЕ РАЗМИНЕ!
Аз леко го пляскам по дупето --- демонстративно. Обаче винаги той квичи и бяга (та кой би стоял) се едно го колят. Сложих му каишката и тръгнахме да се прибираме.
През което време аз не бях на себе си… мислех си, "със сигурност съм закъснял за работа; а и той ще ме намрази повече…" при което си спомних… как бях осъзнал че ТОЙ, а не работата ми е спасителя от самотата, източника на щастие.
Как … ако в един момент се окаже че не му липсвам вече чак толкова колкото той на мен … аз ще съм си бил сам причината за последствията. Спрях се и го погледнах все още със строго изражение но на ръба да се разплача … той също ме погледна и както винаги помаха с опашка да ми покаже че ме обича… и ми прощава. Е, разревах се! Спрях се на тротоара и зех да му се извинявам и да му обещавам че няма пак така да правя … на кучето си, представи си.
ЩАСТИЕ, ЛЮБОВ – ДЕНЯ Е ПРЕКРАСЕН, ИДЕ МИ ДА ПЕЯ!
Малко хора осъзнават това но те кучетата не помнят по някакъв си ‘рационален начин’. Те просто реагират въз основа на емоционалните впечатления които таят.
Замислих се с колко хора вече "не си говорим" а са значели повече от колкото може да се купи за мен, в един определен момент… само ако си бях припомнил това и тогава… само да бях избрал да не се държа като дебил!
Всяко едно нещо което се случва, в момента в който се „е случило, вече” а попада в миналото и реално не можем да направим нищо по въпроса. Но начина по който реагираме на тези неща които се случват не само ни е напълно в силите да контролираме и определим, но и винаги ще определи това което ще последва.
Спри, прецени и избери да обичаш така както искаш теб да обичат!
16.02.2011 10:24
16.02.2011 10:35
Равноправно приятелство било...
Дай да те разхождам на синджир и ми бъди най-добрия приятел става ли? Мога и да ти давам от време на време хапче против разгонване да не душиш уличните кучки под опашките докато те разхождам сутрин и те държа под око....
16.02.2011 14:40
